ЗА БЕРАТ, АНГЕЛОГЛАСНИЯ И 7 800…🇧🇬

ЗА БЕРАТ, АНГЕЛОГЛАСНИЯ И 7 800…

     Една last minute оферта преди година ме отведе в Албания. Казах си - защо не, разходка с автобус в приятна компания. Тръгнахме с албански екскурзовод, който доста добре говореше български. Стигайки македонската граница изведнъж проговори на чист “македонски” и с нескрита антибългарска реторика взриви пътуващите българи. Стигайки в Албания се поинтересувахме какви забележителности да разгледаме, нямахме никакво намерение да следваме този екскурзовод. И така се озовахме на правилното място.

      БЕРАТ 

      Бера́т (от старобългарското Бѣлградъ, на албански: Berat или Berati) е град в Южна Албания, в близост до планината Томор. Градът е разположен на десния бряг на река Осум /Осъм/. В него живеят много християни. Берат е обявен за град-музей и е включен от 8 юли 2008 година в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

      Берат е познат като “градът на хилядите прозорци", тъй като всички кьщи са разположени надолу по хълма и гледат към реката.

      Има запазени десетки църкви в града. По времето на комунизма в Албания диктаторът Енвер Ходжа забранява религиите, но не унищожава църквите и джамиите, а просто ги затваря. Така успяват да се съхранят много ценни реликви.

      Споменът за българското присъствие в Берат е изключително силен. Албанците наричат този период от историята си 400-годишното българско робство, без

обаче да влагат в това ненавист, подчертавайки само, че тогава всички са били просто християни - и българи, и гърци, и албанци. Античното му име е било Антипатрея и датира от 3в.пр.н.е. Градът и областта още през VII век са част от Куберовата дьржава, а при цар Борис I са присъединени към Първата българска държава. Пресиян I го превзема през 9 век и градът получава славянското име Бел[и]град, което се запазва през целия средновековен период. И така до падането под византийска власт през 1019 г. - една година след превземането на столицата Охрид от

Василий II Българоубиец, като остава във византийски ръце, докато Второто българско царство не си връща града през 1203-та по време на управлението на цар Калоян. Следват още борби за надмощие над града. През 1417 Берат става част от Османската империя. През 1912-та чуждото господство е прекратено, Албания получава независимост в резултат на Балканската война.

      В града и днес живеят албанци, част от които са православни християни, гърци и българи. Берат прилича много на Ловеч, и дори реката, която минава през него, се казва Осъм. Дали заради това, но се оказа, че Берат и Ловеч са побратимени градове. Според някои Берат е сходен с архитектурата на Велико Търново и Несебър, въпрос на гледна точка.

      След разходка в града стигнахме до Белградската крепост, която придобива окончателния си облик по време на Първото българско царство.

     Днес крепостта Берат пази спомен от минали времена, следи от много култури и завоевания. Каменната статуя на Онуфрий посреща туристите още на входа. Онуфрий Аргитис е един от най-великите зографи на 16-ти век. Развива традициите в иконописта на византийската школа и остава след себе си нещо непостижимо и до днес - неповторимата червена боя, позната днес като "Онуфриево червено". Негови икони са събрани в Църквата "Успение Богородично", превърната в музей Онуфрий през 1986 година.

      Още с влизането в двора на тази църква усетихме нещо близко и познато на всяко българско сърце. Изумлението ни беше още по-голямо, когато говорейки с уредника на английски се оказа, че измежду многото дипляни имаше и такава на БЪЛГАРСКИ! Няма друг туристически обект по света, който да има пътеводител за паметник на културата на български език.

      В района на Берат е изключително силен култът към св.Седмочисленици. Тук те са разпространявали християнството на български - Светите братя Кирил и Методий, Климент Охридски, Сава, Наум, Горазд и Ангеларий, за което свидетелстват техните изображения в запазените от този период църкви. Но най-силно доказателство е поставената над мощите им икона в църквата “Успение Богородично”. Тя е изографисана от Онуфрий през 1547 г. На нея светите Седмочисленици са изобразени

нетрадиционно. Петимата - Кирил, Методий, Климент, Наум и Сава, са нарисувани прави, горе в небесата. Под тях е изобразен средновековен Берат с църквата, в чийто двор лежат Ангеларий и Горазд. А това ще рече, че там са служили, там са починали и там са погребани. В тази църква се съхраняват мощите на Св. Ангеларий, което е много важно и за нас българите, тъй като това е един от учениците на Кирил и Методий. Църквата "Успение Богородично" е възстановена през 1797 година. Тук са подредени над 200 експоната, сьбирани от църкви и

манастири от цяла Албания. Иконите са от различни автори - някои подписани, други - анонимни. Показани са и много ценни църковни литургични предмети.

      Проф. Михаил Неделчев разказва за българо-албанската връзка, свързана с Онуфрий. Неговият син Никола изографисва една от църквите към манастирите на Арбанаси.

      АНГЕЛОГЛАСНИЯТ

      Ангелогласния - така нарекли още на младини св. Йоан Кукузел. Роден е от българка през 1280г. нейде из околностите на Драч, тогава във Византийската империя, днешна територия -Албания. Наричан още „магистър на магистрите", този пръв императорски певец във Византия пеел нежно и с магическо упоение в гласа си призовавал към чистота и смирение. Бил истински извор на музиката, както е написано в старите свитъци.

      Желаейки да се откъсне от светските грижи и да служи на Господ в безмълвие, той тайно избягал и се укрил в светогорския манастир "Св. Атанасий". Представил се за неук пастир и игуменът му поверил манастирското стадо. Един ден подвизаващ се наблизо монах видял дивно чудо: пеещ пастир и кози, които не пасели, а го гледали, сякаш се радвали на ангелското му пеене. Въпреки настояванията на императора, който научил къде се намира Йоан и искал да го върне, той останал в манастира. Там създал своите безсмъртни произведения: "Полиелей на българката" (посветен на майка му), "Антиксантари", "Голямото исо", "Херувимска песен" и други.

        7 800 години БЪЛГАРСКИ КОРЕН

      В нашата историческа наука едно от празните места е т.нар. автохтонна теза, че сме народ, който от дълбока древност произхожда от местното население.

      Последните години археологията, антропологията и езикознанието добавиха нови факти в нейна подкрепа, а и генетиката, разкри историята на човешкия род.

      Генетическите изследвания, включително и това на БАН потврдиха че ДНК-то на основното население в България е на 7800 години. На толкова години са и българите в Албания. Титаньт на Българското Възраждане Георги Сава Раковски, който е не само революционер, а историк и езиковед, в трудовете си развива тезата, че българите са автохтонното население на Балканите, казва д-р Колев и уточнява, че това становище защитава и историкът Ганчо Ценов в началото на 20 в., а в края му го потвърждава и проф. Асен Чилингиров. Той проверява на място това, което Раковски и Паисий Хилендарски са описали в книги, като реализира експедиция в Албания, В книгата си „Албански дневник" описва всички български старини на територията на Албания.

      Има запазени малко документи, защото целенасочено са били унищожавани.

Част от ръкописите се пазят в книгохранилища, най-вече в Русия - продължава д-р Колев. - Следи има много, но не ни осигуряват достъп и затова не сме проучили всички документи.

Голяма е темата за българската

история, от която неделима част е българското етническо и езиково землище, което сега е в дьржавните граници на Албания.

      Като доказателство д-р Колев сочи

Орбелския триод - среднобългарски

(книжовен език по време на Втората българска държава) книжовен паметник от

13 в., който е част от ръкописите на Охридската книжовна школа. Открит е в албанското село Орбеле или Ърбеле, откъдето идва и името. Днес той се пази в Руската национална библиотека.

      Друг паметник, за който се споменава в много източници е Надписът от Балш от времето на княз Борис | (852- 889) с датата на покръстването на българите и със

сведения за югозападната граница на българската държава по това време. През

средновековието Балш е известен с българското име Главиница. В него е било преместено седалището на епископа, което до 6 в. е в античния град Билис - един от главните епископски центрове в Епир.

      Днес с помощта на българската държава са

възстановени цьрквите в селата на Голо

Бърдо - Стеблево и Гиневец.

      Това население е българско и по език, и по самосъзнание. Те говорят най-западните български говори и представляват края на българското езиково землище. Според акад.

Милетич и акад. Балан при тях най-добре е запазен елементьт на старобългарския,

който е далече от литературната норма. В голяма степен е запазена и топонимията казва д-р Колев и обобщава: българите в Албания са отломка от древнобългарската история и култура, която е оцеляла, независимо от превратностите на балканската история.

       За тези, които стигнаха дотук благодаря за търпението и любознателността. Лично за мен колкото и пъти да го препрочитам, все без дъх оставам…

Източници: BG-patriarshia.bg, pravoslavie.bg, Wikipedia, БТА, БНР.

Снимки:личен архив